Диаманти от короната на Франция

Българските превъплъщения на Шатобриан

Да кажем, че Франсоа Рене дьо Шатобриан е неизвестен за българските читатели, ще бъде невярно, но за поколенията до 1944 година той е преди всичко автор на три малки повести, които неизменно биват възприемани от критиката във възпитателната традиция на Жан-Жак Русо и на Бернарден дьо Сен Пиер. Противоречивото отношение на френската общественост, силно подразнена от субективността на неговите „Спомени от отвъдното”, оказва влияние и върху нашите тълкуватели. Дори в „Българска енциклопедия” на братя Данчови четем за „надменността и мнителността на големия романтик и бретонски благородник” (т. 2, с. 1691). Затруднения за рецепцията представляват и други сериозни фактори: Шатобриан е дълбок мислител и блестящ стилист, неговият витиеват стил, описателната му мощ и своеобразният колорит на оцветеното му с архаизми слово са тежка бариера за неопитните преводачи. И все пак, двайсет и една години след смъртта му, в Цариград, в печатницата на вестник „Македония”, се появява първият значим опит за интерпретация на Шатобриан на български. Скромното томче от 64 страници се нарича „Последний абенсераж” и е издадено от Петко Рачев Славейков. На титулната страница четем: „За превода на тази прикаска ний има да благодарим на Негова милост господина А. Д. Пюскюлиева, наши са само дребни некои поправки и преводът на песните в него”. Годината е 1869 – три лета преди да се появи на бял свят най-хубавата поема на твореца „Изворът на белоногата”. Не оспорвам влиянието на спомените „за дивната чешма край Харманли и легендите, разказвани му там от местните жители” (вж. „Българският Великден, или страстите български” от Тончо Жечев, С., 1976, с. 425), но мисля, че докосвайки се до този забравен превод на Шатобриан, прибавям нови нюанси към темата за генезиса на Славейковата поема. Изборът на повестта несъмнено е предизвикан от съпричастие към ориста на абенсеражите, които трябва да напуснат красивата си родина Гренада и да живеят в изгнание. Великолепни страници са посветени на мъката на прокудените, но не по-малко интересна е и разказаната от Шатобриан необикновена любовна история. Ще я усетите от един характерен цитат, който същевременно дава и точна представа за умението на преводача: „Най-после Бланка падна в една дълбока страст, страст таквази, която имаше и нещо невъзможно, любов към един друговерец, един мавр, един непознат, видеше й се като странно нещо, това дето тя не бе взела никакво привардвание и предпазвание срещу злото, което сега бе взело да прониква в жилите й, но щом като усети ударите му, тя прие това зло като съща испанка“ (с. 23).Историята за невъзможната любов, за различията на верска основа несъмнено отдавна е занимавала Славейков, който неочаквано я открива в текста на френския романтик. Но особено интересни за него са били включените в структурата на текста романси, най-вече поетичният разказ за „царя” дон Жуан, който се опитва да прелъсти красивата и горда девойка Гренада. Тук се срещаме с огледалното изображение на конфликта от самата повест и достигаме до почти същата ситуация, която по-късно ще намерим в „Изворът на белоногата”. За да спечели красавицата, благородникът от друга кръв й предлага „хубави премени, / ситен, дребен бисер”, но тя е непреклонна: „Аз премени имам, / скъп и гиздав пояс, / хубави дечица”. Още по-близко сме до атмосферата на гениалната българска поема, когато четем:
Ах, какъв сладък спомен е в мене за онуй мило, прекрасно място, дет` сме родени, о, моя сестро! Ах, какви бяха хубави дните у нашта Франца! Бащино мила! Бъди ти моя любов безкрайна! (с. 52 - 53)
Несъмнено през времето до есента на 1872 и зимата на 1973 година, когато създава „Изворът на белоногата”, Петко Рачов Славейков ще натрупа и много други усещания, но срещата му с романтичната стихия на Шатобриан е съдбоносна. Неоспорим е и поетичният му и преводачески талант. Никой друг от преводачите на „Последният абенсераж” не е успял да постигне ритъма и духа на романса, за да възпее мелодично подвизите и нежната любов на Сид към неговата Химена:
Готов да потегли към бряг африкански Сид добре обръжен в храброст си блестеше, на звонка китара, пред свойта Кимена, пееше таз песен, вдъхната от слава. Кимена му каза: Иди бий се с маврът, от боят върни се славен победител. Аз тогаз ще вярвам, че Родриг ме люби, ако заменеше любовта със слава. (с. 57)
„Последният абенсераж” още три пъти е представяна на нашите читатели: през 1918 г. от преводача Стоян Атанасов („Последният Абенсераж”, изд. „Стоян Атанасов”, София, приложение на библиотека „Маяк”, 64 с.); през 1919 г. от Михаил Димов („Приключенията на последния Абенсераж”, Стара Загора, библиотека „Везни”, 60 с.); от Димитър Симидов през 1940 г. („Приключенията на последния Абенсераж”, поредица „Библиотека за всички” на издателство „Игнатов, 61 с.), а през 1926 г. е печатана и като подлистник във вестник „Мир”. Стоян Атанасов няма особени претенции в полето на поетичния превод - той е далеч от усещането за ритъм на Славейков:
Преди за африканский бряг да мине, Сид храбрий, бляскаво въоръжен, изпе таз песен мила пред Химена... (с. 54)
Симидов прави опит дори да римува, но несъмнено му е чужда мелодиката на испанското романсеро:
Преди за африканский бряг да тръгне, Сид храбрий, бляскаво въоръжен, изпя таз песен пред Химена от чест и обич вдъхновен...    (с. 54)
При всички преводачи забелязваме сериозни затруднения в неравната борба с дългите, емоционално оцветени и елегантни фрази на Шатобриан. Трудно е да се избягнат повторенията, още по-трудно е да се намери верен ключ към оркестрацията на бушуващите драматични чувства. Несъмнено е и че Симидов отлично е познавал превода на Стоян Атанасов, така че се е задоволил не с препревеждане, а със стилова редакция на предшественика си. Характерен пример можем да приведем с вече познатия ни пасаж, посветен на страстта на Бланка. Промените, които Симидов внася в текста на Атанасов, отбелязваме в скоби: „Бланка се видя скоро увлечена (Скоро Бланка се видя увлечена) от дълбока страст, тъкмо за това, че мислеше, че е (й е) невъзможно да изпита такава (подобна) страст. Да се влюби (да обикне) в един неверник, в един мавр, в един чужденец й се виждаше така чудно (невъзможно), че тя не взе никакви мерки против злото, което захващаше да прониква (бавно започна да прониква) във вените й; но щом съзря (веднага щом видя), че е поразена от злото, тя го посрещна като истинска испанка“ (при Атанасов – с. 22, при Симидов – с. 24). Шатобриан е от писателите, чиито имена сравнително рядко се срещат и в българския литературен печат. Доста скромно е представен той например в „Христоматията” на Иван Вазов и Константин Величков. В издадения през 1884 г. първи том е включено есето „Полето на Рим”. В друга известна „Христоматия”, тази на Костов и Мишев (от 1900 година), също в първия том, на 2-3 страници, откриваме два кратки откъса от „Спомени от отвъдното” – „Една нощ в пустините на Новия свят” и „Ниагарский водопад”. Към знаменитите мемоари през 1906 г. поглежда и списание „Виделина”, но това също е инцидентна публикация (г. ІV, кн. 8, с. 164), която, за съжаление, не предизвиква никакъв отзвук сред читателите. Прозата на Шатобриан е трудно смилаема за младото българско общество, което е доста отстранено от драматичните политически и естетически спорове, в които участва романтикът. Всъщност той се оказва особено близък единствено за тесен кръг от високообразовани духовници, които виждат в него титаничен религиозен мислител. Изразител на тази прослойка от българската интелигенция става бившият скопски митрополит Теодосий, който през последните пет години от миналия век къртовски работи над превода на гениалната поема в проза „Мъчениците, или победата на християнската религия”. Неговият невероятен за онази епоха труд вижда бял свят през 1900 година, издаден е луксозно в печатницата на Иван К. Цуцев. Когато разгръщаме тази прекрасна книга, не е трудно да се убедим, че тя е едно от най-представителните за книгоиздаването ни по онова време начинание: великолепна хартия, портрет на автора, абсолютно пълен превод на едно епично произведение, което според всеобщото мнение на специалистите най-съвършено характеризира стиловите и художествените особености на Шатобриановото творчество Митрополит Теодосий твори (това е най-точната дума за извършеното от него) с пълно съзнание за възвишената мисия на преводача и за професионалния му дълг. Той не е просто любител, който е открил интересно произведение, а блестящ познавач на цялото Шатобрианово дело. Притежава и познава в детайли две оригинални пълни събрани съчинения на френския класик: едното от 1831 година – в 31 тома, а другото от 1938 г. – в 28 тома; и двете парижки. Първите седем страници от българското издание са посветени на биографията и на анализа на творчеството на Шатобриан. Преводачът поставя най-високо трактата „Духът на християнството”, нарича го „едно от ония умствени произведения, които представляват епоха в историята на литературата” (с. 6). Оценките му за „Атала” и за „Рене” ще цитираме по-късно, за да си обясним особения интерес на нашите издатели и читатели към тези две повести, илюстриращи определени идеи от „Духът на християнството”. Теодосий съобщава подробно творческата история на „Мъчениците” и изтъква значимостта на „гигантското сравнение между езичеството и християнството, между древногръцката и християнската митологии”. Преводачът не се впуска надълго и нашироко в теологични спорове, които всъщност продължават и до днес – по отношение на дълбочината на християнската вяра на Шатобриан. Мнозина капацитети го обвиняват, че възпява далеч по-убедително езичеството, че в писанията си не успява да скрие преклонението си пред красотата на древната митология. Но задачата на митрополит Теодосий е съвсем различна. Той не само превежда целите 24 книги на капиталния труд, но и прилага 187 страници с бележки. Една част от тях са взети от обясненията към събраните съчинения, но и много са плод на личните издирвания на митрополита. Така по същество той е автор на първата българска енциклопедия по антична и римска митология и библеистика. Самият превод – общо 527 страници голям формат – успява да ни даде учудващо вярна представа за тежкото, тържествено и стилизирано слово на поета. Еднакво добре са предадени лиричните и философските епизоди, точно са разчетени архаичните словосъчетания. За пример ще приведем едно впечатляващо описание на епохата на император Диоклетиан, в която се развива действието на поемата в проза: „Градовете бяха поверени на невежи и безкнижни военни съдии, които нищо друго не знаеха, освен да издават смъртни наказания. Приставите правеха най-строги претърсвания и обиски, за да намерят богатствата и другите имоти на поданиците: измерваха земята, преброяваха корените на лозята и дърветата и прекарваха в списък всякакъв вид добитък... За да не би да е скрил някой нещо от имането си от ненаситността на императора, принуждават, със силата на мъченията, децата да правят доношения срещу родителите си, робите против господарите си и жените против мъжете си“ (с. 406 - 407). Трябва да се съгласим, че наистина езикът на митрополит Теодосий е образец за интелигентна българска реч, за тънък усет за развойните процеси в лексиката и граматиката. „Мъчениците” спокойно могат да бъдат представени (с не особено сложна редакция) и на съвременния български читател, който едва ли би разбрал, че с него разговаря един наш одухотворен сънародник от началото на предишния век. Поради тежката проблематика на творбата, а вероятно и поради усложнената, стилизирана реч, книгата не получава дължимата популярност. Тя остава в сянката на бестселърите от онова време, сред които са „Клетниците” и останалите романтични романи на Юго. И все пак Шатобриан добива известна популярност у нас. То е най-вече заради двете му вълнуващи повести „Атала” и „Рене”. Митрополит Теодосий открива популярността на „Атала” и „живото описание на двама любящи се съпрузи, които, заточени, се скитат в едно уединено и пусто място... и в трогателната картина на любовните смущения” (с. 6). Още по-интересен е анализът му на „Рене”, в която преводачът открива „ново за французите чувство... онова стремление към безконечността, което гризе сърцето... безпределното и безпредметно безпокойствие, смущението на една душа, която... дири несхващаем идеал” (с. 7). Несъмнено в литературното ни развитие и в очакванията на читателите съществува огромен, нереализиран романтичен потенциал, който се насища с лесните за възприемане и изпълнени с мистична красота кратки творби на Гьоте, Шилер, Шатобриан. Почти такова е и личното обяснение на първата преводачка на „Рене” Радка Василева, която през 1895 г. пише: „Той откри тънките страни на човешката душа, описа индивидуалните мъчения, произлезли от разногласието между личните помисли и обществените наредби, и показа как високите полета и идеали жалко се разбиват всред грозната реалност”. Повестта е отпечатана в „скоропечатницата“ „Българско знаме” в Сливен, а е преведена в Кюстендил през октомври 1895 г. Преводачката осъзнава колко е трудна задачата й, в предговора си тя изтъква своето старание и се възхищава от „възвишения, хармоничен и прост същевременно език на Шатобриан”. Тя несъмнено притежава богата култура, но й е много трудно да предаде дълбокия смисъл на философските построения. Ето един показателен пример: „Уединението е лошо за този, който не живее с Бога; то удвоява могъществата на душата и в същото време й отнема предмет за работа” (с. 49).Това изречение спъва и много от следващите преводачи на повестта. През 1898 г. в поредицата „Библиотека за прочит” на издателство „Ив. Г. Говедаров” двете повести са обединени в едно томче, преведено от К. К. Преводачът недолюбва автора, твърди, че „Спомени от отвъдното” са голямо разочарование, тъй като били изпълнени „с егоизъм и досада”. Но и той не е разбрал по-добре смисъла на философската идея: „Уединението е опасно за ония, които не живеят с Бога: то удвоява душевните сили, като им отнема в същото време всякакъв предмет за работа”. Историята на преводното изкуство е и история на духовното израстване на една нация, на нейните усилия за богато изразяване, за истинско себепознание. В този смисъл следващият преводач на Шатобриан прави крачка напред. Неговият труд излиза в поредицата „Популярна библиотека” под номер 75 - 85, издание на книжарница „П. Кънчев“, Шумен. Отново „Атала” и „Рене” са събрани заедно, а името на преводача е Моско Москов. Той прави в предговора си следното уточнение: „В превода си аз се придържах до оригинала, за да се видят свойствата на езика на тоя писател и ако някой пожелае да си помогне да учи френски и да има превод, близък до оригинала. Да простят читателите за това”. Наистина има за какво да му прощават, защото и той не намира сили да отгатне какво ще рече енигматичният израз „предмета на работа”.Най-после през 1918 г. преводачът Ален Младенов успява да разчете вярно посланието на оригинала. Неговият труд излиза под номер 1 в поредицата „Всемирна литература” на книгоиздателство „Живот” (собственик – Георги С. Шопов). Това е превод само на „Рене”, който се ползва с голям обществен успех и още през 1919 г. е представен във второ издание. Ето как Младенов интерпретира изречението препъникамък. „Самотността е вредна за оногова, който не живее сред нея с Бога: тя удвоява силите на душата, като същевременно им отнема всяка възможност за приложение“ (с. 57). И тук фразата е тромава, но поне смисълът е близо до вложения от Шатобриан. За последен път „Рене” се появява през 1940 г. в прочутото издателство „Игнатов”, в поредицата „Библиотека за всички”, номер 152, в превод на вече познатия ни Димитър Симидов (с послеслов от Цветан Минков), който явно винаги когато е имал възможност, се е запознавал с работата на предшествениците си. Симидов дава следното тълкувание на сложната фраза: „Самотата е нещо лошо за този, който не живее с Бога: тя удвоява могъществото на душата, като й отнема в същото време всякакъв повод да се прояви” (с. 42).Подобна е одисеята и на „Атала”. През 1896 г. тя е преведена от А. Попов за едно свищовско издателство (печатница „Паничков“). Две години по-късно я откриваме във вече цитираното издание на двете повести от 1898 г., в превод на К. К. (зад тези инициали се крие Крум Камбосев). Ще приведем доста характерна за стилистичните му затруднения фраза: „Любовта не се простира там, където червеите владеят... Ако би някой се върнал в живота, няколко години подир смъртта си, съмнявам се, че ще погледнат на него с радостно око даже ония, които са най-много сълзи пролели за него” (с. 65). Стопанинът на издателство „Живот” Г. С. Шопов сам се заема през 1906 г. с превода на „Атала”. За да внуши на читателя търсената от автора визия, той решава да опрости езика и се получава следното: „Любовта е силна до гроба... Ако човек се върне на света няколко години след смъртта си, аз не мисля, че биха му се зарадвали ония, които по-рано са го обичали” (с. 56). Моско Москов през 1918 г. пък решава да следва отблизо слога на романтика: „Любовта няма власт над червеите, които разяждат гробния ковчег. Ако някой човек се върнеше на света няколко години след смъртта си, съмнявам се дали биха му се радвали така същите, които са пролели най-много сълзи над неговия гроб” (с. 84). Както се казва – вярно с оригинала, но тромаво, атмосферата и елегантността са изчезнали. Последен опит да намери съответните конструкции, необходими за да се преведе на чужд език очарованието на оригинала, прави през 1940 г. Димитър Симидов (книгоиздателство „Игнатов”, поредица „Библиотека за всички”, номер 153): „Там, дето червеите владеят, любовта не се простира до там...” (с. 80). Не е необходимо да продължаваме, защото нататък е все така спънато и тромаво.След 1944 г. Алфонс дьо Шатобриан е обречен на забвение. Критиците марксисти категорично го причисляват към „реакционните романтици”, надсмиват се над религиозните му представи. За неговото епохално дело издателите ще си припомнят едва в годините на промяната и забележителната преводачка Лилия Сталева ще посвети дълги години на капиталното му творение - гениалния трактат „Геният на християнството”. Тази пророческа книга се появява в библиотека „Касталия” на издателство „ЛИК” през 1995 г. и веднага намира жадните за духовни прозрения на християнския мислител читатели. За преводаческото изкуство на Лидия Сталева - тази веща интерпретаторка не само на големите романтици, но и на творци от ранга на Марсел Пруст - може да се напише специална студия. Сблъскала се е с хиляди трудности при работата над тази истинска библия на романтичните идеи, в която Шатобриан свободно ни развежда от век на век. Какво ли няма в нея: екзотични зоологически термини (в книгата „Съществуването на Бог, доказано от чудесата на природата“), компендиум на древните митологии, поетични обяснения на църковните ритуали, изследване на гробниците, йерархия на духовенството и описания на военните рицарски ордени... Всяка страница може да бъде преведена след извършването на десетки справки, повечето от които дори отсъстват от традиционните енциклопедии. Но и това не е всичко, защото цялата тази терминологична вихрушка е оплетена в мрежите на неподражаемия стил на Шатобриан. Лилия Сталева е преодоляла всички капани на текста, тя е извършила истински художествен подвиг, представяйки ни адекватен на оригинала български превод на „Геният на християнството”.Голямата задача на бъдещето е до нашия читател да стигне и гигантската „отвъдна” изповед на романтика, който в продължение на десетки години пише за потомството своите спомени – грандиозна енциклопедия на френския живот от ХVІІІ и началото на ХІХ столетие. Така че нека се надяваме неравномерната до наши дни рецепция на Франсоа Рене дьо Шатобриан да се увенчае с нова, прекрасна глава.