Да четеш новия роман на Александър Секулов - „Жена на вятъра”, може да бъде сравнено с чувството да бъдеш впримчен, и писателят постепенно да затяга примката около врата ти с всяка следваща глава. А ти продължаваш да четеш, за да разбереш кой ще се озове в дълбините на Егея – героите или ти? Мисълта на автора тече толкова гладко и увлекателно, сякаш не четеш книга, а стар приятел ти разказва история.
Разказвачът, в ролята на Секулов, със своите завидни познания по мореплаване и, ако мога да кажа, отличен гръцки език, ни пренася на лодката „ЛаЛеЛу”, самата тя кръстена на жена, дъщеря и любовница, където двама почти непознати, ала приятели, баща и син, и една жена прекосяват Егейско море, оставили съдбата си в ръцете на спътника. Пътуването своеобразно е представено като метафора на живота, изкарвайки на показ човешкото у хората – съмнения, ревност, вяра, благодарност. Действието се развива бързо, толкова бързо, че те е страх да не се разсееш дори за миг, защото може да пропуснеш нещо ключово – жест, мимика, пауза, дума. Затова продължаваш да четеш, да слушаш и да вярваш, че ти също си там – насред морето. Чувството за хумор на автора присъства във всички осемнадесет глави на книгата. То извира между редовете и примесено с грациозния му изказ прави романа още по-поглъщащ и опияняващ.
„Жена на вятъра” детайлно описва взаимоотношенията между хората на едно по-примитивно ниво. Разказва за любовта – любовта на мъжа към жената и обратното, любовта към свободата, любовта към Бога.
„Има хора, на които им трябва едно пристанище, защото много са обичали. Други не се побират във всички ветрове на света.”
„А къде е жената?”, ще попитате. Тя е навсякъде. В мислите на героите, в постелите им, символ на вярата в спасението, на фара в далечината на морето, готова да утеши и най-болната душа, да прогони най-страшната мисъл, да излекува най-дълбоката рана. Образът на Катерина е забулен в мистерия, а всичко за нея е тайна, която само морето знае и пази.
„Червеното огънче в мрака бе абсурден, смешен, нелеп фар, заради който на сутринта страдахме толкова много.”
И точно като морето – на приливи и отливи, тя също идва и си отива, а вятърът носи усещането за съществуването й дълго след нея. Докато женската душа е спасително въже за героите, тази книга може да бъде вашето.
„Вече знам, че морето и молитвата са едно и също нещо. Много пъти съм се опитвал да опиша усещането, когато тялото си плъзва във водите на Егея. Сякаш се сливаш с мирозднаието, сякаш Господ те прегръща. Сякаш си помилван.”
Автор на текста: Джулиана Стоянова, книжарница "Хермес" - Централ