„Снежно цвете и тайното ветрило“ на Лиза Сий е изключително женска книга – без типичните за женските книги романтика и наивност. Тя е проницателен поглед в дебрите на женската душа, като историческата обстановка, в която се разгръща сюжетът, допълнително подсилва повествованието. Авторката представя изумителен портрет на отминала епоха, която оживява пред очите ни с цялата си красота и жестокост. Историческата достоверност, вплетена в елегантна и емоционално наситена проза, ще очарова всички почитатели на източната култура.

„– Трите най-важни сили са Небето, Земята и Човекът – рецитираше синът ми. – Трите светила са Слънцето, Луната и Звездите. Възможностите, които Небето дава, не са равностойни на преимуществата, предлагани от Земята, а те не могат да се равняват на благата, които ни носи разбирателството между хората.“

"Снежно цвете и тайното ветрило" ни разказва историята на Лилия и Снежно цвете - родени на бъдат лаотун или сродни души. Мястото, на което ги намираме, е малко забутано селце в Китай, където двете главни героини се срещат, и тази среща преобръща живота им завинаги и белязва сърцата им със знака на любовта и приятелството. Двете приятелки преминават през множество житейски изпитания и, въпреки че съдбите им се различават (към едната съдбата е благосклонна, а към другата е жестока), те успяват да съхранят обичта и приятелството си, докато едно, на пръв поглед дребно недоразумение не разрушава това, което в продължение на години двете са градили заедно.

„Когато болката ставаше непоносима и сълзите ми мокреха окървавените бинтове, майка ми нежно ми нашепваше окуражителни слова – да потърпя още час, ден, седмица и да не забравям наградата за търпението, която ще бъде моя, ако издържа още мъничко. Така тя ме възпита да понасям не само физическите изпитания като бинтоването и раждането, но и по-мъчителните теразния на сърцето, ума и душата.“

Романът разкрива непознатата страна на Китай, на техните древни традиции и култура. Древните китайци са смятали големите крака на момичетата за грозни и позорящи, затова и поколения наред подлагали момичетата на тази изключително болезнена процедура, която превръща женските крака в златни лотоси, но и която често отнема живота на девойките или води до осакатяване. През ХIX век, когато китайките са живеели почти в пълна изолация, жените в провинция Хунан са общували една с друга благодарение на древен писмен код – нюшу, развил се преди хиляда години и използван единствено и само от жени и за жени. Изписвана върху ветрила или бродирана на кърпички, тази тайна писменост разкрива радостите, страданията и стремежите на жените. Във времето, в което живеят двете героини, жените са смятани за издънки и за безполезни и затова не са се обучавали на мъжкото писмо и не са получавали никакви знания. Тяхна единствена цел е била да станат добри в шиенето и бродирането и в къщната работа. Добри домакини и съпруги. И майки на синове, за предпочитане.

„Не се ли омъжи една дъщеря, тя е безполезна, не изгори ли огън планината, почвата не ще даде богат плод“.

Повествованието се води в "аз" форма – от лицето на Лилия, и това допълнително подсилва идеята, че историята е един вид изповед. А езикът на авторката е изпълнен с изящество и красота и не оставя читателя безразличен към нито един детайл от сюжета. „Продължавам да уча за любовта. Мислех, че разбирам това чувство и неговите проявления – не само майчината, но и обичта към родителите, съпруга и сродната душа. Изпитвала съм тези видове любов – любов от съжаление, от уважение, от благодарност.“ След прочита на книгата няма как да не се промени виждането ви към света. Да не си дадете сметка и да не се замислите за това, че в живота си ще срещате много хора, но само неколцина ще останат с вас завинаги, макар и понякога да има пречки или обстоятелствата да се опитват да ви разделят. Накрая, в последните мигове на земния ни живот, тези неколцина човека ще бъдат с нас, ще държат ръката ни и ще ни нашепват утешителни слова. В това именно се крие същността на приятелството.

„– На света има добри хора, момчето ми. Може да не ти се вярва, но аз съм срещала такива. Винаги трябва да си нащрек за някой покровител.“

И последно бих искала да отбележа, че двата послеслова в края на "Снежно цвете и тайното ветрило" разкриват много за самата история, за раждането на идеята и за това какво авторката е преживяла, за да може накрая ние да се насладим на нейния разказ. Подробностите, разкрити в края ще ви смаят и ще ви покажат, че да напишеш книга не е никак лесна работа и как понякога човек преодолява и себе си, за да може трудът му да се появи на бял свят.

 

Автор на текста: Темелина Трайкова, книжарница "Хермес" - Стамболийски