Мама веднъж ми каза, че можеш да разбереш за кого ще се омъжиш, като хвърлиш обелка от ябълка, цялата, през рамо. Тя образувала буква. И поне понякога ставаше така: мама толкова много искаше да види нещо, че просто отказваше да признае, че обелката прилича на седмица или двойка, и си измисляше всякакви В-та или С-та от нищото. Даже и да не познавах никого, чието име започва с В или С.

Не ми трябваха ябълки за Гай. Знаех от първия миг, в който го зърнах; познавах лицето му толкова добре, колкото своето. Това беше лицето на човека, който щеше да ме отведе от семейството ми, щеше да ме обича, да ме обожава и двамата щяхме да имаме прелестни дечица. В него щях да се взирам безмълвно, докато повтаря брачните обети. Неговото лице щеше да е първото нещо, което виждам сутрин, и последното в сладката въздишка на нощта.

Дали и той го знаеше? Разбира се. Той ме спаси. Като истински рицар, с опръскани с кал дрехи, вместо блестящи доспехи. Рицар, който се появи от мрака и ме отведе към светлината. Е, в чакалнята на гарата по-точно. Някакви войници ме притесняваха, докато чаках късния влак. Бях ходила на танци с шефа си и жена му и си изпуснах влака. Бяха ужасно пияни и се опитваха да ме заговорят, без да обръщат внимание на възраженията ми. Отлично знаех, че не бива да говоря с войници, затова им обърнах гръб и седнах на една далечна пейка в ъгъла. Но те постепенно се приближаваха все повече и повече, единият посегна да ме хване, като се опита да го представи за шега, но аз ужасно се изплаших, защото беше късно и не виждах нито гаров служител, нито някой друг наоколо. Повтарях им да ме оставят на мира, но те не спираха. Просто не спираха. После най-едрият – най-бруталният от всички – се притисна към мен, с ужасното си брадясало лице и зловонен дъх, и ми каза, че щял да ме има, независимо дали искам, или не. Аз исках да изкрещя, нали разбирате, но не можех, защото се бях вцепенила от страх.

И тогава се появи Гай. Втурна се в чакалнята и поиска да знае какво си мисли, че прави онзи, и каза, че щял да го ступа здраво. После се изправи срещу тримата, а те започнаха да го ругаят и единият вдигна юмруци пред гърдите си, но след малко, каквито си бяха страхливци, само изпсуваха още няколко пъти и побягнаха.

Аз цялата треперех и плачех, а той ме сложи да седна на един стол и предложи да ми донесе чаша вода, за да се успокоя малко. Беше толкова мил. Толкова внимателен. После каза, че ще почака с мен, докато дойде влакът. И го направи.

И тъкмо там, под жълтите светлини на гарата, за първи път видях лицето му. Истински. Просто разбрах, че това е той. Наистина е той.

Когато казах на мама, тя обели една ябълка, за да провери, и метна обелката през рамото ми. На мен ми се стори, че буквата е С. Мама до ден днешен се кълне, че съвсем ясно била Г. Но по това време отдавна бяхме отминали етапа с ябълките.