В Търново снимаха филм. Градът беше развълнуван и около местата, където бръмчеше камерата, винаги се тълпяха хора. Най-многобройни бяхме ние, децата. Беше топло, беше лято, нямаше училище и дните бяха безкрайни. Опитвахме се да разберем за какво се разказва във филма. Тичахме до Царевец, където се разхождаха хора с намазани със сажди лица, но те бяха толкова важни и изпълнени с достойнство, че не ни обръщаха внимание. После хуквахме към “Гурко”, но оттам ни гонеха, защото сме вдигали шум. Най-сетне решихме да питаме Милен. Милен живееше срещу читалище “Надежда” заедно с майка си, беше артист в театъра и играеше малки роли. Ходеше винаги с вирната глава и често се спъваше в калдъръма. Всички му казваха да поглежда и в краката си, но Милен не слушаше. Беше горд. Разбрахме, че са го наели за снимките във филма. Значи знаеше все пак съдържанието. Не можеше да бъде толкова глупав да не го знае. Наобиколихме го пред къщата му. Милен наведе за миг главата си, движението беше презрително, после отново зарея поглед в небето. „Ей, кажи, бе“– настоявахме ние, но Милен повече не помръдна. „Ще ти счупим прозорците“ – заплашихме го ние, ала Милен не беше на тази земя. „Ще ти счупим главата“ – каза някой. Милен не трепваше. Решихме, че е оглушал от високомерие, и почнахме да търсим камъни. Не си хвърляхме думите на вятъра. Точно тогава Милен издекламира: „Днеска в пет на “Офицерска”. После направи плавен жест с ръка, сякаш репетираше роля. Признанието му дойде малко късно, най-пъргавите от нас вече бяха метнали няколко камъка и стъклата на малката кухничка издрънчаха зловещо. От къщичката изскочи майка му. „Хулигани“ – извика тя. Думата беше модерна. „Хулигани – повтори жената. – Миленчо, не виждаш ли какво правят, не чуваш ли?“ Ала Милен стоеше над дребните неща. „Днеска в пет на “Офицерска”, мамо“– изрецитира отново той. Всички разбрахме, че мястото и часът са съдбоносни.