ГЛАВА ДЕВЕТА
Ясенова орденска лента (Catocala fraxini)

 

Още с пристигането си в София потърсих връзка с Организацията. Явих се пред един от началниците й – господин с инициали Г. Ч., бивш офицер от българската армия. Нарочно спестявам името му, защото тоя човек никак не ми се понрави, макар мнозина да твърдят, че по-късно, през Балканската война, той се е бил храбро и се е покрил със слава.
Срещата ни с Г. Ч. се състоя в кабинета на един богаташки дом. При него ме въведе селянин от Скопско, който явно му служеше за охрана. Господинът беше облечен с официален черен костюм. Плешивата му глава лъщеше, прясно обръсната. Настаних се аз на едно кожено канапе, а той ми поднесе чаша коняк и подхвана разговор:
- Значи, ти си Сивата сенкя?
- Аз съм.
- Славата ти вече се носи и в София, а Организацията високо цени уменията ти.
Набързо разказах за премеждията си с четата и за престоя ми в старата апсана. Г. Ч. търпеливо ме изслуша, а после попита:
- Готов ли си да изпълниш ново поръчение?
- Ако се върна в Македония – рекох, - рискувам да ме обесят.
- Засега не се налага да минаваш в Македония – каза Г. Ч. – Трябва да убиеш един предател, който в момента се подвизава в Чепеларе.
- Какво е съгрешил?
- Имаше задача да прехвърля в Турция оръжие през границата, но злоупотреби с доверието на Организацията. Приел е пушките, а после умишлено ги е дал не на когото трябва. Смъртната му присъда е издадена с пълно единомислие.
- Някой трябва да ми го посочи – казах.
- Ти добре го познаваш – отпи спокойно от чашата си Г. Ч. – Става дума за Кольо Каиша.
Сигурно съм се опулил от изненада.
- Кольо Каиша е осъден и ти трябва да го екзекутираш – отсече Г. Ч.
Скочих на крака и се развиках:
– Каиша не е предател. Познавам го от дете. В Сетома по заповед на Организацията застрелях невинна жена, сега ме карате да убия стар харамия. Ако някога станете държавни управници, пак ли толкоз лесно ще раздавате присъди?
Темето на Г. Ч. изведнъж поаленя.
– В революционната борба няма място за сантименти – просъска той. - Дал си клетва и знаеш какво те чака за неподчинение.
- Знам – отвърнах. – Но отказвам да изпълня тая нелепа заповед.
Ядосан от думите ми, Г. Ч. измъкна отнякъде револвер и го насочи срещу мене.
- Смятай, че вече и ти си осъден.
- Внимавай кого заплашваш! – казах, а после, без да поглеждам зейналото пистолетно дуло, излязох наперен от стаята.
Долу, на изхода на къщата, зърнах селянина от Скопско, който явно висеше там на пост. Кимнах му любезно за довиждане и бавно се отдалечих по улицата, но щом завих зад първия ъгъл, хукнах с все сила. Направих това усилие, защото се опасявах, че Г. Ч. ще прати по дирите ми своя гавазин.
Така безславно приключи моята революционна кариера.
Прибрах се в Ада Кале. Работа в хана имаше достатъчно, а при нужда помагах в ковачницата. Веднъж Сиклавари подхвърли, че ми е време да се задомя, и аз започнах да се заглеждам в девойките от острова.
Бях убеден, че сметките ми с Организацията са уредени, но малко преди Коледа получих писмо от София. Писмо от три реда, написано с преправен, разкривен почерк:
„Лазаре, Организацията те осъди на смърт за неподчинение. Скрий се някъде, за да опазиш живота си!
Доброжелател“
Явно господин Г. Ч. беше успял да ми издейства присъда. Какво да очакваш от отмъстителен човек с накърнена чест? Някой от началниците на Организацията обаче се бе усъмнил в доказателствата за моята вина и за да остане чист пред съвестта си, ме предупреждаваше с анонимно писмо да се скрия. Така и не разбрах името на моя доброжелател.
От палач се превърнах в мишена. Писмото с моето име лесно беше достигнало до мене в Ада Кале. Значи, и всеки от убийците на Организацията можеше да ме открие без особени усилия.
Надвисналата заплаха едва не ме подлуди. Вечер залоствах вратата. Загубих съня си - скачах при най-малкия шум. Подозрително оглеждах непознатите мъже, пристигащи на острова. Не се и мярвах в кръчмата на хана. Представях си точките, на които бих заел позиция, ако трябва да застрелям с пушка човек от Ада Кале, и отбягвах местата около тях. Въоръжих се с револвер - носех го навсякъде, дори в нужника.
Налагаше се да се махна от острова, за да живея спокойно. Дълго се чудех къде да отида. За съжаление, нямах вести за местонахождението на цирк „Чинизели“. От опит знаех, че в държавите нагоре по Дунав, ако останеш без пари и работа, няма кой да те погледне.
През януари 1903 година, веднага след Коледа, заминах за Солун. Изкарах десетина дни в квартирата на брат ми. Спях на пода.
С Михаил не смогвахме да се наприказваме. Той ми довери, че заедно с неколцина съученици членува в анархистичен кръжок, основан от учителя Слави Мерджанов. С фанатичен плам в очите ми развиваше разни теории за справедливото бъдеще на човечеството. Вече беше успял да се закълне пред Организацията и нямаше търпение да се пожертва в борбата. Опитах се да охладя ентусиазма му, давайки за пример моите патила и нелепата ми смъртна присъда, но Михаил все повтаряше, че всяка революция дава и невинни жертви, а „пламне ли огънят, покрай сухото гори и суровото“.
Така и не се запознах със съучениците на брат ми. Новината за моята присъда вече беше пристигнала в Солун. Имаше опасност някой от младите анархисти да ме предаде на Организацията, затова и не посмях да се задържа по-дълго в топлата квартира на Михаил. Трябваше да се крия и от турците, и от българите. Дълго умувах накъде да тръгна. Вече добре владеех ковашкия занаят, но така и не бях смогнал да си изкарам тапия за майстор.

Има едно място на света, където човек може да получи хляб и покрив, без да плаща с пари. Това място е Света гора.
Реших да отида във владението на Богородица.
До Атон пътувах с параход, който потегли от Солунското пристанище късно вечерта. Морето беше бурно и корабът се клатушкаше по целия път, в продължение на десетина часа. На полуострова не се допускат жени, затова на борда се бяха качили само мъже, повечето от които, включително прибиращите се монаси, бяха облечени в черно. Като за погребение.
На разсъмване излязохме пред носа на Ситония - средния Халкидически полуостров. Тогава мъглата се вдигна и пред нас се разкри прелестна гледка към планината Атон, която се издига почти отвесно на 2000 метра над морето. Върху самия връх беше кацнало бяло облаче – като калпаче.
Корабът акостира в Дафни - главното пристанище на Света гора. Там ни очакваха петдесетина коне и мулета, оседлани и готови за път. Наеха ги по-заможните поклонници, а аз заедно с останалото множество поех пеша към Карея, където пристигнах след близо три часа.
Градецът Карея е столицата на Атон. Няколкото дюкянчета и трите гостилници на чаршията му бяха пълни с клиенти, защото това е единственото място на полуострова, където може да се купи нещо с пари. Продаваха се всякакви стоки с изключение на месо. Цял ден се мотах по уличките, разгледах близкия манастир Кутлумуш, а за нощта ме подслониха в огромна спалня за 60 души, която се отопляваше от една-единствена печка.
Територията на Света гора е разделена между двайсет манастира, които са като независими царства. Навсякъде приемаха работници без заплата - само срещу храна и постеля. Хареса ми и в Зограф, и в Хилендар, но оттам минаваха много българи и рискувах някой да ме разпознае.
След като пребродих източната половина на полуострова, успях да си намеря работа като ковач в гръцкия манастир Филотей. Той е изграден в планината, на около триста метра височина над морето. Беше се разраснал през последните двайсетина години преди идването ми. В конюшнята му отглеждаха 24 мулета и 18 коня. Някой трябваше да ги подковава.
Ковачницата се намираше извън стените на манастира – на стотина крачки от портата. Беше вкопана в земята, с каменни стени, иззидани преди векове. През прозорчето й се откриваше чудна гледка към морската шир. В ясни дни се открояваха очертанията на остров Тасос.
През първата седмица след пристигането ми спях в общите килии с поклонниците, после си сковах един нар зад пещта в ковачницата – там поне винаги беше топло и нощем никой не ми хъркаше.
Хранех се с монасите в трапезарията. Макар и постна, няма по-вкусна храна от тая в Атон. По празниците ни готвеха манджи с риба, калмари и октоподи – пръстите да си оближеш.
Работа имах предостатъчно. Най-вече правех подкови и подковавах конете и мулетата, които целодневно бродеха с поклонници на гърба или пренасяха товари по стръмните пътеки между Великата лавра и манастирите Ивирон и Каракала.
Понякога ме пращаха да помагам в работилницата за тамян. Манастирът Филотей произвеждаше големи количества от тоя продукт и го разпращаше из цялата Света гора.
Основна суровина на тамяна е ароматната смола, добивана от дървото ливан. Това растение вирее в пустинните каменисти райони на Арабския полуостров. Когато стане на поне десет години, върху кората му се правят нарези. От тях изтича смола, която се втвърдява на сълзи.
В нашата работилница тия сълзи се стриваха на прах и се размесваха с малко вода и разни благовонни масла. В получената гъста каша се усукваха дълги фитили, които после нарязвахме на парчета и оставяхме да изсъхнат.
След всеки досег с ароматите на тамяновата смола нощите ми се изпълваха с чудновати сънища. Най-често сънувах ангели с бели пеперудени криле.
Скоро след установяването ми във Филотей си намерих там верен приятел – огромен, рунтав овчарски пес, когото всички наричаха с името Куче. Явно някой българин, лишен от фантазия, го беше кръстил така. Куче денем работеше като пазач на конското стадо и храбро отблъскваше набезите на досадните чакали, които се бяха развъдили неимоверно.
Привечер, веднага след прибирането на конете в яхъра, песът идваше при мене, защото имаше нужда от храна и ласка. Погалвах го и му давах хляб от моята дажба, за да позалъжа постоянния му глад. Говорех му на български и ми се струваше, че ме разбира. Куче нямаше късмет – беше попаднал на неподходящо за кучетата място, където никой от човеците не се хранеше с месо.
Сковах за песа дървена колибка и я сложих до входа на ковачницата. Той я прие за свой дом и започна да преспива в нея. Понякога нощем, воден от дивите си инстинкти, Куче излизаше на лов за дивеч в гората. После дъхът му смърдеше на мърша.
Седмица след Великден в ковачницата дойде главният манастирски коняр Ставрос – жилав, синеок мъж от остров Лимнос, на възраст около четиридесетте.
- Дядо игумен ме прати тука – каза, - да потърся един инструмент.
- Какъв точно инструмент? – попитах.
- Един особен инструмент – рече Ставрос, - който хем реже като ножица, хем стиска като клещи.
Преровихме сандъците и открихме особения инструмент, чието название така и не научих на български. Ставрос ме накара да го подостря и смажа. Когато дойде на другия ден да си го вземе, той обясни:
- Това желязо служи за скопяване на коне. Имаме в хергелето пет двугодишни жребеца. Много са буйни и е крайно време да ги освободим от мъжките им мераци. Те и без това няма как да срещнат на Атон кобилка, дори магарица никога няма да срещнат тука.
След няколко дни ме повикаха да помагам на конярите при кастрирането. Заделените от стадото жребци бяха спънати и кротко пасяха на ливадата.
- Ще започнем с Леонидас, че е най-див – разпореди се Ставрос и посочи един красив пъргав жребец със смолисточерна козина.
Първо овързаха с едно въже муцуната на коня – да не хапе. После с друго, по-дебело въже, заплетоха гърдите, предните крака и задния му ляв крак. Така Леонидас беше принуден да легне на лявата си страна.
Макар и здраво пристегнат с възли, конят всячески се опитваше да се освободи и петима мъже едва го удържахме.
Ставрос прилежно свърши работата си. Най-напред изми мъжките атрибути на Леонидас с вода и сапун, след това ги обля обилно с ракия първак. Преди да ги отреже с особения инструмент, се погрижи да стегне с конец плътта над тях.
Останалите жребци видяха какво ги чака, но бяха принудени да се подчинят и един подир друг загубиха мъжествеността си.
Накрая Ставрос събра всичките тестиси, наряза ги и ги опържи в зехтин. Опита от гозбата и каза на помощниците си:
- Ммм… Това е нашата награда. Няма по-добра храна за един мъж.
- Имаме ли благословията на дядо игумен да ядем месо? – попита един от конярите.
- Не може за всяка дреболия да се допитваме до игумена – рече Ставрос. - Сега са великденски празници, а ние не сме монаси и не ни е забранено да ядем блажно. Ще хапнем тука, на ливадата. Няма да внасяме месото вътре в манастира, за да не дразним обитателите му.
И аз като останалите мъже си взех от мръвките и седнах да ги ям на тревата. Белите бъбреци бяха много вкусни.
Докато ние похапвахме, петте скопени кончета, вече надмогнали болката, пасяха кротко на ливадата, като от време на време надигаха глави и се взираха в нас.
Тогава отнякъде се появи песът Куче, който се завъртя около мене и се облиза.
- Днеска имаш късмет – рекох и му подхвърлих една мръвка.
Куче подуши белия бъбрек, но вместо да го лапне, надигна глава и ме стрелна с поглед, а после се обърна и загледа конете. Сякаш разбра какво им се е случило.
– Яж, яж – подканих го аз, но Куче побутна с лапа настрани парчето месо, без повече и да го помирише, а после размаха опашка и отиде да си поговори с конете.
Близо месец по-късно Ставрос се отби при мене да остави чифт стремена за поправка. Беше повел хергелето на водопой и докато си приказвахме, животните вън нетърпеливо пръхтяха. Той се извини, че бърза, а когато на излизане прекрачваше прага на ковачницата, пред него се завъртя черният Леонидас. Конят ненадейно хвърли къч - ритна Ставрос право в челото и го просна възнак.
Мъжът не можа да каже гък.
Изтичах при него и подложих ръка под главата му. Дъхът му беше секнал от удара - явно животът го напускаше. Върху челото му личеше червен отпечатък от конска подкова. Гледаше с опулени от учудване сини очи - беше осъзнал, че умира, но не искаше да го повярва.
Внезапната смърт е най-тъжна. Не ти оставя дори частица време да си припомниш поне най-щастливите преживявания. Не можеш даже да си помечтаеш за мястото, където се надяваш да се пресели душата ти.
Когато очите на Ставрос застинаха неподвижни, протегнах ръка и спуснах клепачите върху тях.
Главният коняр беше служител на заплата в манастира, затова го погребаха в гробището на Филотей. Това гробище беше твърде малко по площ. В него заравяха телата на починалите монаси, а поне три години по-късно изкопаваха мощите им, като полагаха черепите на специални рафтове, а кокалите - в общата манастирска костница, за да освободят място за новопредставилите се пред Господ.
Душата на Ставрос повика една от най-едрите европейски нощни пеперуди, наречена ясенова орденска лента. Латинското й име е Catocala fraxini. Размахът на крилете й достига 11 сантиметра. Включена е в списъка на най-забележителните 88 пеперуди. Улових я без усилия на разсъмване до пресния гроб на главния коняр.
Тази пеперуда обитава широколистните гори. Деня си прекарва в покой върху стволовете на дърветата. Когато кацне върху тях, тя се покрива с предните си крила, които са със защитна окраска - сивокафяви, нашарени с ивици, имитиращи пукнатините на дървесна кора. Ярко оцветените задни крила на пеперудата се разкриват само при полет. Те са черни, а през средата им минава широка синя лента с формата на подкова.
Гъсениците са сиви на черни точки, с големи глави. Достигат дължина седем и половина сантиметра и се хранят с листата на ясена, трепетликата, тополата и други дървета.
В Атон не ми оставаше много време за лов на пеперуди. Освен ясеновата орденска лента улових два ендемитни вида, които така и не можах да определя точно, защото не фигурираха в моите справочници.
Един следобед, докато блъсках с чука желязо върху наковалнята, усетих, че някой ме наблюдава, и обърнах глава. В ковачницата се беше вмъкнал игуменът на манастира – дядо Калистрат. Седеше на каменните стъпала до входа, гледаше ме и засукваше с показалец връхчетата на брадата си.
Оставих чука и отидох да му целуна ръка.
- Обичам да се взирам в огъня – усмихна се игуменът, - укротения огън.
Дядо Калистрат беше дребно, почти стогодишно старче. Въпреки напредналата си възраст имаше бистър ум. Монасите го почитаха като светец. Преди много години беше загубил единия си крак от коляното надолу и за ходило използваше стара дървена протеза. За бастун му служеше игуменският жезъл – дебела тояга с метална топка на върха.
- Радвам се на усърдието ти – каза дядо Калистрат. – Бог се отплаща щедро на добрите работници. Предишният ни ковач беше монах. След време може да го последваш в духовния му път.
- Още не съм сигурен дали тука ми е мястото – рекох. – Все пак съм българин.
- Какво като си българин – усмихна се старецът. – В манастирските книги пише, че преди четири столетия Филотей бил опустошен и тънел в разруха. Тогава тук се заселили български монаси, които успели да го възродят. Нашата обител е оцеляла благодарение на тяхното усърдие.
Обещах на дядо игумен да обмисля думите му. Започнах да се вглеждам в монасите около мене и да се поставям на мястото им. Възхищавах се на тяхното себеотдаване по време на изтощително дългите служби. Все по-дълго се задържах в църквата.
Атон е удивително държавно образувание. Всичките му жители са избрали доброволно да живеят в него, подчинявайки се съзнателно на древните му закони. За своя труд монасите не искат и не получават заплата, а и парите не са им нужни, защото няма къде да ги харчат.
Централен орган на управлението на Света гора е Общото събрание на манастирските игумени. Всеки от тези игумени е пълновластен господар в своя манастир, нещо като цар жрец, а подчинените му са подредени надолу в строга йерархия. Всички монаси, независимо от своя духовен сан, са длъжни периодично да се изповядват лично на игумена. Така абсолютната власт на царя жрец е защитена от интриги и заговори.
През 1903 година Атон влизаше в рамките на Османската империя, но въпреки стратегическото положение на полуострова никъде на територията му не бяха разположени турски войски. Високата порта получаваше от манастирите данък и предпочиташе да не се намесва нито в управлението им, нито в духовните им дела.
Света гора ми допадаше. Благосъстоянието на Филотей беше цветущо. Всички членове на монашеското общежитие спазваха установените правила, животът течеше спокойно, без големи грижи и съмнения. Често имах досег с образовани и извисени духовно люде. Започнах да си внушавам, че това е най-близкият до съвършената свобода свят, но осъзнавах и главния му според мене кусур – на Атон не допускаха жени и там не се раждаха деца.
След всяка вечеря дядо Калистрат заставаше до изхода на трапезарията и благославяше монасите и поклонниците. Веднъж, на излизане от столовата, той ми рече:
- Ако си решил да направиш първата стъпка, ела в килията ми да се изповядаш.
Събрах кураж и още същата вечер се явих пред игумена.
Дълго ме разпитва той. Докато му разказвах за Ада Кале, по лицето му се разливаше блага усмивка, но щом започнах да описвам извършените от мене убийства, дядо Калистрат взе да потропва нервно с протезата по пода. По някое време не сдържа гнева си и ми се развика:
- Защо си се превърнал в палач на невинни люде? Защо си изцапал ръцете си с кръвта на православен грък?
- Вършех всичко по заповед на Организация, чиято главна цел е свободата – отвърнах.
- Организация, която допуска невинни жертви, не е богоугодна – удари с юмрук по масата игуменът. - Всеки човек е длъжен да мисли със собствената си глава и да се грижи преди всичко друго за спасението на душата си. Свободата е достъпна само за този, който следва божиите закони.
- Във всички революции в човешката история досега са падали невинни жертви – промърморих.
- И до какво са довели тия революции? – вдигна ръце дядо Калистрат. – Само се сменя пастирът на стадото, а понякога и кучетата. В най-добрия случай стадото се мести на по-тучно пасище, за да дава повече мляко и вълна. Затова търсещият свободата човек е обречен на самотно скиталчество… Я ми налей вода от каната, че ми пресъхна устата.
Игуменът изпи на един дъх почти пълната чаша и ме погледна в очите:
- Твоите грехове са непростими. Аз поне не мога да ги опростя. Още си много млад и ако живееш праведно, Господ може и да се смили над тебе. А сега се махай и повече да не си се мярнал пред очите ми! Не се и опитвай да си търсиш работа в друг манастир, мястото ти не е в Света гора.
На другата сутрин си събрах багажеца и напуснах Филотей след точно пет месеца престой в манастира. Куче дълго ме следва по пътя, въртейки дружелюбно опашка. Малко преди Ивирон песът зърна един заек, подгони го и забрави за мене.
В пристанището Дафни взех парахода за Солун. От един пасажер на борда научих за атентатите на българските анархисти, залели с кръв града точно след великденските празници.
- Никъде в Солун не казвай, че си българин – посъветва ме човекът. – Иначе рискуваш да те пребият.
Не можах да открия брат ми в града. Беше напуснал квартирата си. Хазяинът му каза, че не е сигурен дали е оцелял по време на атентатите и последвалите ги погроми над българи.