Нели Пигулева е възпитаник на Литературния институт „Максим Горки“ в Москва. Била е журналист в Русе и София и пресаташе в посолството на България в Москва. В момента работи като редактор на русенския вестник „Утро“ и редактор на изданието за литература и култура „Брод“. Пише поезия, проза, публицистика и превежда от руски и латвийски.
По повод публикуването на първата книга от „Домът, в който...“ – „Пушача“, тя прие да отговори на няколко въпроса за работата си по трите части на книгата и впечатленията, които историята и героите са оставили у нея.

интервю с нели пигулева за пушача

Имате богат опит като преводач. С какво „Домът, в който...“ се отличава от книгите, по които сте работили до момента?
С това, че на пръв поглед и „по определение“ трилогията е адресирана към младата читателска аудитория. Всъщност трите романа са една изключително добра литература, която увлича, вълнува, тревожи и навежда на размисъл – и това „Домът, в който...“ в Русия прави дори повече с читателите, които са излезли от тийнейджърския период, а също и с доста по-зрели ценители на стойностната белетристика.

Книгите се радват на сензационен успех в Русия. На какво според вас се дължи тази популярност?
Най-вече на две обстоятелства. Първото е това, че авторката Мариам Петросян преплита хармонично магичен реализъм и реалност, романтика и земност, горчивина и въздушна лекота – и от всичко това прави една поразително истинска, динамична, жива и пареща история. Този тип литература, в която измислицата и реалността се преливат една в друга и докосват различни болезнени точки в съзнанието на читателя, се цени високо от руския читател. А очевидно и не само от руския, след като трилогията на Петросян е пожънала същия успех и във Франция. 
Второто обстоятелство, което допринася за успеха на огромното по обем издание, е, че „Домът, в който...“ предизвиква на откровен разговор по една от възможно най-трудните теми: децата в различните им възрасти с всички произтичащи от това сложности на характерите и на общуването с тях. Само че Мариам Петросян добавя още нещо, което прави темата двойно по-сложна и трудносмилаема: нейните герои са деца, изоставени по една или друга причина от родителите си. И тук идва най-изненадващото: как може да се разказва за такива деца, без да се нагази в замътената вода на състраданието, на съжалението, на милозливостта, които хората обикновено изпитват в момента, когато видят такова несретно детенце (и миг по-късно се опитват да забравят за всичко това!)? Ами ето така, както го прави Мариам Петросян: като покаже, че тези изоставени деца не са безпомощни, не са непълноценни, не са лишени от сетива – дори напротив! Те обичат, карат се, бият се, хитруват, мамят, състезават се, преследват се, шегуват се, ревнуват се, тъгуват, тържествуват... Те са истински, цялостни, пълноцветни и живи.

Разкажете ни повече за процеса по превеждането на трилогията. Срещнахте ли някакви предизвикателства, имайки предвид, че книгите са изпъстрени с елементи от различни жанрове (като магичен реализъм, фентъзи, мистерия) и героите нямат имена, а прякори?
Преводът определено представляваше изпитание – но то повече може да се сравни с пътуване, по време на което внезапно изникват сложности по маршрута: ту пътеката свършва над пропаст, ту мостът над реката изведнъж се губи в мъглата. При това сложностите бяха не толкова с причудливите тайнствени образи и обратите, които преживяват част от героите, които на моменти преминават от реалния свят в това, което авторката определя като Външния свят. Повече време ми отне преводът и уточняването на детайли и факти, които в текста са само загатнати, но предопределят хода на действието. Така е например с препратките към метъл групи или с епиграфите към някои от главите в романите, а също и с някои от прякорите на персонажите. Честно казано, многократно се изкушавах да добавям бележки, но тъй като знам колко досадно е това за читателя, се опитах да сведа тези обяснения до възможния минимум.

От позицията на читател какво ви изненада най-много в поредицата? Какво ви впечатли?
Впечатли ме това, което споменах в началото – този различен подход към темата за изоставените деца. И още нещо: в един момент се улових, че често си припомням едно изречение на големия режисьор Станиславски, което често приписват на други хора. Той е казал, че за деца в театъра трябва да се играе също като за възрастни, само че малко по-добре. Та трилогията на Мариам Петросян постоянно ми напомняше, че когато за деца пишеш както за възрастни, но малко по-добре, тогава успехът ти е гарантиран. Затова много ми се иска българските читатели да си наложат да прочетат първите 15–20 страници от първия роман. Ако го направят, не се съмнявам, че ще прочетат и останалите – до финала.

Можете ли да представите трите книги с по едно изречение?
Това вече е наистина трудна задача. Може би да опитам с метафори. Първата част – „Пушача“, е като гора, пълна с непроходими гъсталаци, неизбродими и неразгадаеми – като всичко, което се случва в душите на децата в Дома. Втората част – „Дневникът на Чакала“, е пъстра като любимото елече на Табаки, по което проблясват какви ли не украшения, седефени копчета, звънтят вълнуващи истории, но също и истински ножове, които тревожат всички, може би най-малко враната на Гърбушкото на име Нанета. Третата книга – „Опустели гнезда“, е за порастването, за прошката и за непростимото, за реалното и за магичното, което придава цвят, вкус и мирис на битието, за затварянето на страници и за отварянето на нова глава в самия финал на повествованието.

домът в който мариам петросян

Имате ли любима част от „Пушача“ – момент, който намирате за много силен или по който ви е било най-интересно да работите?
Силните моменти са много, всеки от персонажите преживява своите търсения, съмнения, колебания, надежди, радости и всеки такъв епизод е зареден с динамика и колорит. В един момент установих, че героите на трилогията за мен са хора, които аз вече лично познавам, преживявам заедно с тях сътресенията, през които преминават, и с облекчение въздъхвам, когато са оставили зад гърба си криза или намират своята споделена любов. Нещо повече, дълго след като приключих с превода на трите романа, подсъзнателно отказвах да вярвам, че Мариам Петросян е заявила категорично, че не възнамерява повече да пише литература.

Героите в книгата са много различни и нетипични и повечето от тях са си спечелили верни фенове в Русия. Има ли някой герой, който ви стана любим? 
Пушача – с неговата философска отстраненост и с неистовото желание да разбере смисъла на това, което става около него; Сфинкса – всички, които прочетат книгата, ще ме разберат; замисленият Гърбушко; кресливият Табаки; Рижия, който крие погледа си зад зелените очила...

Защо е важно според вас да се издават и четат подобни книги, които предизвикват читателя и не се вписват в общоприетите рамки? 
Защото такива книги категорично показват, че животът не е схема, а е калейдоскоп от разхвърляни на пръв поглед нелогични и несъвместими елементи, които обаче не само съществуват, но съставят вселени, всяка от тях посвоему хармонична и равновесна. Различността е тази, която прави живота смислен – най-вече с това, че кара хората да си задават въпроси. А това е може би най-човешкото у човека.