След прочита на тринадесетте разказа от „Момичето, което предсказваше миналото“ човек остава с чувството, че е прочел книга-бижу. След тази така висока летва следващата книга на Красимир Димовски е чакана едновременно с нетърпение, но и със страх дали очакванията на читателя ще бъдат оправдани. И те несъмнено са. Двете книги са различни една от друга, но прекрасното е, че „Ловецът на русалки“ отново потапя читателя в света между Могила и Могилчица – така добре познат от първия сборник с разкази.

„Ловецът на русалки“ съдържа три новели. Тук повествованието не се води от името на деца, а от големи хора със стремежи, надхвърлящи самите тях. В първата новела „Бащата на света“ главният герой Лесуса е особнякът в селото, който бива хем съжаляван, хем проклинан. Представата, която има той за себе си обаче е коренно различна от това как съселяните му го възприемат.

„Селото се спотайваше в мрака, човеците – в къщите. Продължаваха да си живеят най-разнообразно иззад светещите прозорци. Лесуса познаваше тия прозорци, беше надничал през тях в дълбоките нощи. Едно вярно куче беше оставило за спомен зъби в петата му. Случайно изхвръкнала бутилка от впиянчена компания беше разцепила веждата му. Булка беше пометнала, когато зърна разчорлената му глава зад стъклото. Бабици се бяха кръстили и кадили тамян пред вратата, иззад която той беше надничал… Но никой нищо не подозираше за него, а за тях Лесуса знаеше всичко. Знаеше явните им и тайни часове, знаеше нощната им самота, потуленото им ридание, семейните им дрязги, променливите им усмивки и гласове…“

Лесуса таи особена надменност. Намира себе си за различен, но по един задълбочен начин. Той възприема всички хора на света за изменчиви. Тяхната различност и пъстрота го плашат, светът като цяло го ужасява. Затова в съзнанието му проблясва една идея, която ще промени живота му. Лесуса си поставя невъзможната цел да уеднакви всички хора, започвайки от жителите на селото, в което живее, после – близкия град, а накрая – всички останали.

Втората новела - „Смъртта на Исус Мухамад“, е още една творба с неочакван край. Пропита е от вманиачена любов и наситена с хумористични ситуации.

„Стана ми още по-напрегнато, гледам до мене и Мара Мъжът се напряга и предусещаме как малкият ни живот в туй малко село между Могила и Могилчица, сред тая малка държава, нагазва в неизвестното. Страшна неизвестност. Защото нашият другарин Исус Мухамад ни ръководеше 33 години, пък сега гледай какво стана. Беше жесток човек, ама и малко добър. Затуй му викаме Дедо… “

След смъртта на техния многогодишен управник, героите изпитват страх от големите промени, които могат да дойдат и да ги отнесат. Този катаклизъм служи за фон на един фатален инцидент, който въвлича главния герой, съседа Мара Мъжът, селския поп Ангелаки, даскала Тилемейски и Алая – жената, която цялото село иска да притежава, в плетеница от събития, които ще преобърнат спокойните им досега животи.

Основното действие в последната новела, на която е кръстена и книгата, се върти около появяването на непознат в селото, който по думите на Кметът „корбокрушира баш в това планинско село“ и внася „безредие точно когато в света се въвежда ред“. Всички жени започват да въздишат по него, а всички мъже са нащрек от мисълта, че може да се окаже шпионин. Странникът се отличава единствено по фланелката си на сини и бели райета и затова получава прякора Моряка. Подобно на останалите, и този разказ е изпълнен с много чувство за хумор. Трагичното се редува с комично в един непрестанен водовъртеж от събития. Един от ключовите герои в новелата е бикът Гарибалдо. Към него са отправени и думите на Моряка, поместени като епиграф от автора в началото на книгата. Това е и цитатът, обобщаващ една от основните идеи в произведенията.

“Човекът беше изобретил хиляда инструмента за правене на смърт, помисли си той и гласно каза:

– А Бог – само един за правене на деца. ”

Моряка споделя с жителите на селото историята за приключенията си на остров, на който веднъж годишно се появявали русалки. Междувременно две жени, обзети от любовна ярост се борят за вниманието му. Но той не е дошъл в селото, за да търси работа, както твърди, и жителите с право изпитват подозрения. В опит да разсея тези съмнения, Моряка изработва статуя на техния диктатор – Стоманеца.

“…не беше се надявала и на портрет, а сега получи цяла статуя, същата като на онзи северен площад, наречен на цвета на кръвта.

Сияница сияеше.

Моряка я гледаше опрощаващо.

Знаеш ли, каза, виждал съм жени, полудели по мъж. Виждал съм мъже, полудели по жена. Но когато видях жени и мъже, полудели по статуя, разбрах, че светът полудява… […] Има много скулптури за любовта, каза. Редно е да има и за лудостта.”

Спечелил сърцето на Сияница, Моряка разкрива пред нея истинските си намерения – да напуснат село Аврово и да заминат заедно за Беломорието, на остров като този, за който той така разпалено разказва. До последните страници читателят не може да предвиди обратите, които настъпват във финалната новела, а и във всички, които я предшестват.

Това, което изпъква най-ярко при Красимир Димовски е, че жителите в новелите му биват многократно наречени „малкото човечество“. Авторът съумява да създаде един своеобразен макет на целия свят, сгушен между Могила и Могилчица. Хората там са представителна извадка на всички човеци по света – с техните болни амбиции, плътските си желания, жаждата за власт един над друг, двойствената им природа – в едновременната покорност и бунт, страхът, който таят към различното и неистовото желание за свобода.

Автор на текста: Жасмина Митева, книжарница "Хермес" - Велико Търново