Неда Антонова е автор на повече от двайсет романа. На голям читателски интерес се радва трилогията „Възкресените“, а също така „Първият след Бога. Любовта и смъртта на Васил Левски“, „Баладата. Любовта на Ботев и Венета“ и най-новият й роман „Безмълвие. Греховната младост на Паисий Хилендарски“.
Най-новата й книга – „Пепел от мислеща тръстика“, е сборник с нейни размисли за литературата, любовта, изкуството, смисъла на живота, Бог, книгите и още много теми. Поканихме писателката и редактора на книгата, Стойо Вартоломеев, да разкажат повече за изданието.

Г-н Вартоломеев, „Пепел от мислеща тръстика“ е един по-различен сборник, който може би изисква и нетрадиционен редакторски подход. Как протече работата ви по изданието? С какво се отличава то от предишните ви проекти?

Това е книгата, която работих с голямо удоволствие. Напомни ми за моята редакторска младост в издателство „Христо Г. Данов“. Тогава бях редактор на няколко есеистични книги, между които „В късни часове“ на Борис Делчев и „Призори“ на Светлозар Игов. В този тип издание ме удивлява способността на писателите да синтезират словото, да достигнат до неговата сърцевина. С кратки послания преоткриват мъдростта на своя живот.

Какъв е вашият прочит на книгата? Как бихте я представили на читателите и най-вече на почитателите на Неда Антонова?

Аз вече направих това в редакторското си послание към книгата. Сега го потвърждавам. „Блестяща книга. Писана с душата на поет и опита на мъдрец. Прозрения за смисъла, за вярата и надеждата, за любовта и избора, за вътрешната хармония на човек, намерил себе си и своето поприще.
Мъдра книга, мъдра и ефирна. Алгоритъм на една човешка душа – Душата на Неда Антонова. Опознайте я!“

Има ли цитати от „Пепел от мислеща тръстика“, които са ви направили по-силно впечатление или бихте отличили като важни и актуални?

В своята редакторска практика работя с два основни знака – удивителен (!) и въпросителен (?). Първият е знак за одобрение, а вторият за питане към автора. Става по-сложно, когато ги смеся (!?). В тази книга има много удивителни. Те не само са знаци за одобрение, а и за препокриване с моите възприятия и съдба. Ще цитирам някои от тях:
– КАКВО Е ЖИВОТЪТ?
– Времето, през което Сърцето се превръща в Душа.
– КАКВО Е ЛЮБОВ?
– И Господ не знае. Той само повтаря: „Обичайте се!“
– КАКВО Е ВРЕМЕТО?
– Реката, която тече през нас и се влива в Небето.

Г-жо Антонова, „Пепел от мислеща тръстика“ се появява след поредица ваши исторически романи. Към кой литературен жанр бихте я отнесли?

Жанра ще го определи читателят – всеки според жаждата, която чрез този текст утолява. А авторът в повечето случаи не знае какво точно е оставил на белия лист. Интуитивно бих определила тази книга като портрет на писателя, изобразен чрез свързване на точки; или пък сборник белези от съществуването; понякога ми изглежда като шепа камъчета с отпечатъци от сбъднати молитви... Но мисля, че най-буквалното определение би било най-вярно: книга с изречения, които нямат връзка помежду си.

Как се роди заглавието?

Блез Паскал е нарекъл човеците тръстики, най-крехкото нещо в природата, но мислещи тръстики. (Според мене – колкото по-мислещи, толкоз по-крехки.) А пепелта е онова, което остава от младите и зелени стръкове, след като изгорят. Купчинка прах, която поне малко ще ги надживее. Нещо като писаното слово.

Вие често споделяте въздействащи текстове и размисли по различни теми. Как подбрахте точно какво да бъде включено в книгата?

Направих подбора на принципа на изключването. Доста изречения останаха извън папката на ръкописа. Накрая седнахме с моя редактор Стойо Вартоломеев – всеки с текста в ръце – и го прочетохме изречение по изречение. Така че подборът се оказа колективно усилие.

В един от цитатите споделяте, че „темата сама намира автора“. Поглеждайки към досегашния ви писателски опит, коя беше темата, която намери вас, към която чувствахте най-силен повик или за която сте най-щастлива, че е избрала именно вас?

В годините на младостта си авторът сам търси темите: те трябва да направят впечатление, бидейки актуални, съзвучни с изискванията на критиката и, разбира се, съответстващи на вътрешната му творческа нагласа. В по-късни времена писателят вече не се съобразява с никого и с нищо. Освен със собствените си влечения. Тъкмо тогава и неговите теми го намират. По закона за съответствието. Такъв беше случаят с романа „Царица Елеонора Българска“. Не знаех нищо за тази забележителна жена. Попаднах на едно изречение за ролята й в съхраняване на Боянската църква и всичко стана като любов от пръв поглед. Дотолкова своя усетих тази тема, че зарязах друга, която по онова време работех – тя така си стои недовършена и до днес – и потънах в живота и душата на Царицата. Две години непресекваща взаимност. Самият труд носеше наслада. Мисля, че това личи от текста.

С какво послание или усещане искате да оставите читателите след последната страница на книгата?

Искам да споделя с читателите едно изречение, което по технически причини не намери място в книгата: „Най-важното е, душата ти да не се срамува от тебе!”