Катринe Енгберг е родена в Копенхаген, където живее и до днес. Тя има успешна кариера като танцьор и хореограф в телевизията и театъра, преди да започне да пише. „Наемателката“, публикувана в Дания през 2016 г., е дебютът й като писател на криминални романи и първата книга от бестселъровата поредица за полицейски следователи Йепе Кьорнер и Анете Вернер. Вижте какво разказва за втория си роман "Стъклени крила".

 

 

Читателите се срещнаха със следователите Йепе Кьорнер и Анете Вернер в дебютния Ви роман „Наемателката“. Във втората книга ни разкривате повече за личния им живот. Защо беше важно за Вас да отделите внимание на техните лични размисли и проблеми?

За мен ключът към едно добро книжно преживяване е изграждането на връзка между читателя и героите. Трябва да ги опознаем, трябва да ни е грижа за тях... Особено при криминалните романи. Колкото по-мистериозен и плашещ е сюжетът, толкова повече вяра трябва да имаме в персонажите. Отношенията между героите, проследяването на тяхното израстване са изключително важни елементи дори когато основната цел на романа е разкриването на убиеца. Намирам хората и техните проблеми, като развод, трудностите на майчинството и т.н., за изключително интересни. Харесва ми да се опитвам да ги разбера и разплета.

 

Както при първия роман, Вашият роден град Копенхаген играе основна роля и в „Стъклени крила“.

Да. Градът беше вдъхновението зад цялата поредица за двамата следователи и е двигателят на всяка книга. Аз го обожавам. Като средновековно селище, Копенхаген е красив, изпълнен с неописуема атмосфера и докато се разхождаш из улиците му, се потапяш все повече в неговата история. Скрити ъгълчета, субкултури, странности – Копенхаген има от всичко и искам да покажа това чрез книгите си.


Преди да станете писател, Вие сте работили като танцьор и хореограф. Смяната на кариерата промени ли Ви? Любовта към танца влияе ли на писателската Ви работа?

Преходът между двете беше бавен, но и много естествен за мен. Преди разказвах истории на сцената с помощта на актьори, а сега разказвам чрез думи върху белия лист, но процесът си остава сходен. Цял живот съм се занимавала с писане – това е основният ми начин на изразяване. Но дълго време не показвах текстовете си на никого. И до днес работя предимно интуитивно. Не планирам много, не контролирам героите си и действията им. Всяка сцена трябва да се развие органично и всяко изречение трябва да се формира по естествен начин... Същото е при музиката.


„Стъклени крила“ обръща внимание на много проблеми, свързани със здравната система и най-вече с отношението към хората с психически проблеми. Има ли някакво послание, което искате да предадете на читателите в тази връзка?

Всеки писател се чувства привлечен от конфликта, от проблемите, които привидно нямат решение. Здравната система крие много такива теми. И въпреки че Дания се гордее с изключително добро здравеопазване, забелязваме недостатъци по отношение на грижата към хора с психични разстройства и състоянието на психиатричните клиники. И именно на това исках да обърна внимание. Често психичните проблеми се превръщат в тема табу, но всъщност повечето от нас са изложени на риска от подобно заболяване в даден момент от живота си - следродилна депресия, стрес, безпокойство... Трябва да преразгледаме разбирането си за „болен“ и „здрав“ човек и да разширим възприятията си, особено когато става въпрос за човешката психика.

Друга особеност, която забелязваме в текста, е откровеното и директно общуване между персонажите. Защо искахте да подчертаете този начин на комуникация – както в работните, така и в личните взаимоотношения?

Комуникацията между хората и психологията, която стои в основата на общуването, са теми, които ме вълнуват не само като автор, но и като човек. Защо правим това, което правим? Защо отношенията ни са толкова сложни и непредсказуеми, когато в действителност желаем едни и същи неща? Защо някои хора проявяват жестокост? Намирам човека за силно интригуващ и трудно бих дочела една книга, ако не се чувствам привлечена от героите и вътрешния им свят. Дори сюжетът да е оригинален и чудесно изграден. Надявам се, че читателите ще се почувстват свързани с моите персонажи и дори ще се идентифицират с техните мисли и житейски предизвикателства.


Книгите Ви вече са преведени в над 20 държави. Какво е усещането да работите с толкова различни редактори, издатели и преводачи?         

Разбира се, винаги има известна доза несигурност, когато предаваш текста си на напълно непознат, който трябва да го преведе и да предаде твоя глас на друг език. Но аз съм изключително благодарна, защото работя с едни от най-добрите професионалисти в книгоиздаването и се чувствам като част от едно голямо семейство, простиращо се по целия свят. А това прави писането по-малко самотно занимание.