Първият тираж на романа "Безмълвие" от Неда Антонова бе изкупен само за два месеца и по книжарниците от вчера се разпространява вторият. Помолихме писателката да сподели какви мнения за книгата са изразили читателите до момента, но не публично - отзивите вече сме ги чели - а в коментари и лични писма до нея. Ето какво разказва тя.

Като изключим прилагателните, завършващи с много удивителни, има нещо, което се повтаря във всички лични писма и разговори и то е различното предпочитание, което мъже и жени изразяват по отношение на някои глави от текста.

Мъжете задават въпроси относно прабългарското бойно изкуство, практиката на безмълвието и особеностите на процеса, при който авторът излага мислите си на лист или върху екрана на монитора. Един читател дори ми заяви, че него повече го интересува как точно „е станало написването на самата книга“ и настоя да му разкажа това във втора част на романа.

По друг повод отговорих, че творчеството е дълбоко интимен процес, необясним по своята природа - нещо много близко до сънуването - и всеки опит да бъде той проследен и разказан би го лишил от неговата тайнственост и би го отдалечил от психологическата истина.

А жените пък много подробно ме разпитваха за обикновения живот на хората в тогавашните български земи, сравнен с този в държавите от Дунавската монархия. Удивляваха се как може по едно и също време, по течението на една и съща река, да съществуват, например, свинските цървули тук и лачените обувки на дървени токове във Виена.

И разбира се - любовта! Възможно ли е самоотверженото отдаване на Бога да даде на вярващия онази духовна и физическа радост, която му дава обикновената земна взаимност и единението между мъжа и жената? В отговор повтарях само онова, което бях чула от неколцината монаси и по-високопоставени църковни служители, с които разговарях, без да мога да формулирам лично мнение, макар че имах своите предположения.

И последно: през изтеклите два месеца бях затрупана от разкази за лични и семейни драматични истории и за небивали чудеса, които читатели драговолно ми подаряваха - една от друга по-дивни и сърцераздирателни - с вярата, че в оставащите ми (Ще ми трябват поне стотина!) години ще сколасам да разкажа всичките тези парчета души и живот и то непременно в романов текст и обем.

Благодаря ви, скъпи читатели – единомишленици! Помня вашите откровения и винаги ще пазя разказите ви като мое лично творческо съкровище! Пък... кой знае...

 

Вижте повече за книгата тук.