Романите на Камелия Кучер се различават както с начина на писане на авторката, така и с това, че действието се развива в държави, различни от нашата. Друга особеност са прекрасните женски образи, които остават в съзнанието на читателя.

По тази тема си поговорихме с Камелия Кучер и в навечерието на 8-ми март, споделяме какво разказа писателката за своите героини.

~~~~

Как би описала героините в книгите си?

Женските образи в моите романи на пръв поглед изглеждат второстепенни. Най-малкото, защото разказвачите винаги са мъже. Често ме питат защо и в трите романа съм избрала мъжкия наратив – обичам да казвам, че наративът там е по-скоро човешки. И трите ми романа наблягат върху общочовешките добродетели, затова и не изпитвах особени трудности да разказвам от името на мъже. Протагонистът обикновено е централната фигура в романа, но в житейските обстоятелства, в които са поставени героите, водещата фигура може да е друга. Такъв е случаят в моите три романа – водещите фигури в житейските обстоятелства на протагонистите са моите героини. И така те всъщност имат първостепенна роля.

Обобщено, героините ми са двигателната сила по пътя на мъжките образи. Те формират в голяма степен ценностната система на протагонистите и така определят житейската им посока. Може да се каже, че женските образи в моите три романа са съществени за житейското, душевното, емоционалното и дори материалното осъществяване на протагонистите. Намесата на женските образи, следите, които те оставят, са от първостепенно значение за развитието на историята, за развитието на самите персонажи. Този писателски избор, колкото е несъзнателен, толкова всъщност отразява моето разбиране за женската сила – тиха, ненатрапчива и мощна.

Да започнем от началото – Фатима е първият женски образ, с който ни запознаваш. Как би я определила три романа по-късно?

От трите главни женски образа в романите ми, Фатима е на пръв поглед най-слабохаректерната. Фатима е дете на алжирски емигранти, които от своя страна са силно религиозни мюсюлмани. Тъкмо тълкуването на вярата в Аллах е разделителната линия между семейството й и мъжа, когото обича – Саид. Фатима от самото начало е изправена пред проблематичен избор, изходът от който и в двата случая е предателство – спрямо самата нея и мъжа, когото обича, или спрямо семейството й. Чувството за дълг, когато е дълбоко вкоренено в нас, е изключително трудно за преодоляване. Вътрешната борба на Фатима е налице от появата й в романа и оттам идва усещането за неяснота, за колебливост, за щастие, но не съвсем, за радост, но не напълно, за любов, но не изживяна докрай. Тя се пречупва пред чувството за дълг, пред страха от собствените си решения и това привидно я прави лабилна. В модерния свят да пренебрегнеш себе си в името на например дълга към семейството, се смята за проява на слабост. Всъщност обаче се изисква немалка доза воля, за да пренебрегнеш себе си, личното си осъществяване, порива си към щастие и пълноценност в името на дълг, убеждения, вяра. Подобни избори все още стоят пред много хора днес, а още по-трудно го прави глобализацията и съответно това, че често тези хора са родени и израснали със западна култура, но са все още силно обвързани с корените на своята собствена, където понятието за личностна свобода силно се различава от нашето. Така че Фатима е олицетворение на това явление.

Голямата и благородна сила на Фатима е способността й да проявява съпричастност и емпатия. Тя подава ръка на непознатото тогава за нея дете, Франсоа, разпознавайки с удивителна чувствителност дефицитите в живота му. Решението й да се намеси става причината той да поеме по пътя, който го превръща в стойностен човек. Удивителни са желанието и способността й да подаде ръка и впоследствие да даде житейски тласък на едно чуждо нещастно дете, когато самата тя се намира в трагични съдбовни обстоятелства. Дори само това я прави силен образ.

В коя от своите героини си вплела най-много символика и си я натоварила с „мисия“ в текста?

“Нощ” е роман с много символика. Като се започне с имената и се стигне до характерните особености на всеки герой. Това не е съвсем целенасочено решение, а се случи някак естествено при писането.

Съответно Ева е олицетворение, символ, на прошката. Нейната сила е в деликатността на душата й, привидната й крехкост, благородството, с което преживява немислимото. Ева е многопластов, тих образ с изключително богат вътрешен свят, който тъкмо заради това се оказва недосегаем. Тъкмо тя, от всички персонажи в “Нощ”, изживява най-пълноценно живота си, въпреки всички усещането за обратното. Тя е и олицетворение на силата на богатия вътрешен свят, който те прави самодостатъчен, но не егоист, а алтруист. Егоизмът и егоцентризмът обикновено търсят да запълнят дефицити или са проекция на опити за агресивно самосъхранение. Когато обаче съдържанието на вътрешния свят на човека му позволява да бъде самодостатъчен, той няма необходимост от запълване на дефицити или от екстровертно самосъхранение, защото той вече е “самосъхранен” вътре в себе си, чрез самодостатъчността си. Така Ева, видяла онова, което не е за човешките очи, всъщност успява не просто да продължи да намира смисъл в човешкото съществуване, а да съществува така, че да бъде извор – на емоционална устойчивост, на душевна деликатност, на осъществяване чрез любовта към изкуството (в нейния случай музиката), и дори на утеха и обич за Виторио. Ева е един осъзнат, напълно осъществен персонаж, който носи тежестта на спомените си с изключително достойнство.

„Сън“ е последният ти роман и много от почитателите на творчеството ти го определят и за най-многопластовият. Това значи ли и че Белен, като главен женски персонаж в него, е и най-сложният такъв?

Да, Белен е може би най-сложният и неправолинеен образ сред главните героини в трите ми романа.

От една страна тя е образ на жената, която притежава талант – тя е олицетворение на това какво дава и какво отнема талантът на жената. Доколко е възможно за една жена да се отдаде изцяло на таланта си и същевременно да се отдаде изцяло на човека, когото обича. Да създаде дом, да бъде майка. Талантът има свойството да те поглъща изцяло, така че за жената това е често една нестихваща вътрешна борба.

От друга страна Белен се бори със стените, които я обграждат така както се борят почти всички персонажи в “Сън”. Тъй като това е сърцевината на романа. Тя носи тежестта на миналото на своето семейство, на богатата и властна фамилия де Валеш, и изживява живота си в опити да се отърси от нея като се разплати със съдбата. Белен е противоречив образ, самодостатъчен в самотата си. Тя едновременно присъства и не присъства в собствения си живот.

Необходимостта от уединение, стремежът към самодостатъчна самота е всъщност това, което свързва Белен и Жоао. Читателят може да реши, че те двамата не успяват да изживеят нито любовта си, нито живота си пълноценно. Но всъщност те изживяват любовта и живота си по единствения възможен за тях начин. И затова чувството за пълноценност присъства и при двамата, макар и често неразбрано от външния свят.

За Жоао, Белен олицетворява собственото му осъществяване. От самата им среща в детството, за него Белен е като стрелката на компаса, която показва вярната му посока. Тласъкът да я настигне, да се изравни с нея, да я задмине, за да я поведе, определят пътя му към успеха. Той постига почти всичко – проваля се единствено в опитите си да я поведе. Никой никога не успява да поведе Белен и тази нейна непоклатимост едновременно дава огромен тласък и обрича житейския път на Жоао.

Ако искате да се потопите в света на Камелия Кучер, може да го направите ТУК.

Снимки: Кристина Збарская